Archive for the ‘Полезно’ Category

Започват сериозни обвинения в престъпление срещу човешките права

Friday, April 16th, 2021

В световен мащаб има бързо нарастваща съпротива срещу политиката на „короната“.
Различни хора и организации по света провеждат разследвания в сътрудничеството на адвокати и други експерти. Вторият Нюрнбергски трибунал вече е факт. Подготвя се от месеци вече.

Адвокат д-р Райнер Фюелмих в момента завежда колективна жалба. Тази жалба е представителен групов иск, който включва голяма група от хора, които заедно го представят пред съда, като се преследва определен клас обвиняеми. Адв.д-р Фюелмих вече е успявал да осъди такива като ДойчеБанк за 130 млн. долара, за корупционни практики и измами.

Международния криминален съд в Хага вече прие една такава жалба на 5 март 2021 год., за нарушения на Нюрнбергския кодекс, извършени от израелското правителство. Жалбата беше представена от адвокати, доктори, публични активисти и широката общественост. Организацията „Хора за Истина“ обвинява част от израелското правителство, медиите, някои политици в парламента, министри и кметове, и др.1 в злоупотреби с власт, които целят притискането на гражданите за да участват в масов експеримент под измамни претексти.

Проведени са стотици изслушвания от „Берлинската анкетна комисия по аферата с „Ковид-19“ на стотици учени, лекари, икономисти, юристи с международна репутация, от 7 октомври 2020 год. И се доказва със доближаваща се до 100% сигурност, че този скандал никога не е бил проблем свързан със здравето.

„По-скоро ставаше въпрос за укрепване на властта, незаконно получена чрез престъпни методи на корумпираната клика от Давос, чрез прехвърлянето на богатството на хората към членовете на Давос, на гърба на малкия и особено средния бизнес, сред други.“ Това беше заявено от Адв.Д-р Райнер Фюелман.

Заключението на комитета е, че „Ковид-19“ се използва като измамна тактика от бизнес и политическите „елити“ с цел преместване на пазарните дялове и богатството от малкия и средния бизнес към глобални платформи като Amazon, Google, Uber други големи технологични и мулти-национални корпорации.

Има пуснати документи за отмяна на одобрението за ваксинации подадени към Европейската комисия, съдебен процес в Ню Йорк относно статуса на PCR-тестванията, дела в Германия, Канада, Австралия, Австрия, до Международния съд и Европейския съд за Човешките права.

Става въпрос за толкова огромно престъпление, че говорим за здравните, икономически, социални и др. налагания на мерки, които са допринесли за разрушение от уникално историческо ниво.

Сега и група в Норвегия е завела дело срещу политиките на „ковид-19“ и норвежкото правителство е изправено пред съд за престъпления срещу Човечеството. Вече е изпратен доклада до полицията.2 Копия на този документ също така са изпратени и до големи организации, всички общини, лекари, доктори за контрол на инфекциите, адвокатски асоциации и организации за правата на човека. Също така е разпространен във всички социални медии и световната преса. Повече по темата тук.

Защитникът на правата на човека (съгласно резолюция 53/144 на ООН) Сара Лузия Хасел-Реузинг вече подготвя от октомври 2020 год. обвинение по наказателно право пред Международния наказателен съд в Хага за прилагането на шокова доктрина под претекста с „Ковид-19“. Обвинението ще се занимава с мерките, достигнали тежестта на престъпление срещу Човечеството (чл. 7, Римски статут).

Правозащитникът подчертава:

„Жертвите и сериозните увреждания на здравето от мерките при провеждането на корона-шокът са в световен мащаб и особено свързани с глада (очакват се допълнително 130 млн. силно гладуващи хора, според оценка на Световната програма за храните, от април 2020 г.). Също и закъснелите операции, които допринасят за тези щети, сред които около 50 хил. операции на рак в Германия, както и изолации, шок и икономическа разруха. Също така наложените маски могат да причинят физически и психологически щети. В допълнение към това, забележително, жертвите във връзка с предозиране от лекарства и с преждевременното инвазивно дишане са използвани за шоковата пропаганда.“

Всички засегнати от ковид-19 мерките, пропагандата, причинени от правителства, полиция, медии и т.н. са насърчени да изпратят своите показания в писмена форма и с подпис, с изрично разрешение за използването на обвинението в Международния наказателен съд за престъпление срещу Човечеството от мерките свързани с шоковия удар под претекста с „Ковид-19“ до Сара Лузия Хасел-Реузинг, Тук можете да намерите адресът и, документи и повече информация.

Нюрнбергски насоки от 1947 г.:

„Да се каже –само следвах заповедите– е невалидно вече.“

Предупреждавайте общо-практикуващите ви лекари, медиите, до които пишете коментари, политическите ви представители, адвокати, роднини и контакти, както и всички, до които имате достъп. По всякакъв начин. Не оставяйте нито една медия да продължава с този терор. Изкажете свободно мнението си и им дайде да разберат на всички, че участват в Престъпление срещу Човечеството и трябва да се обърнат сега на страната на Хората, докато имат все още шанс.

Източник: https://anoncyberarmy.wordpress.com/2021/04/07/%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D0%B1%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF/?fbclid=IwAR1EDEBAnjrMjfUC_P-cZ5GQ_FxJZ10IBMY8FysP56A27R-AAVQBVApJGzs

Кога властите имат право на проверка на документи и задържане?

Monday, March 15th, 2021

Кога полицай може да иска документи за самоличност и да задържа – например за неподчинение?

В устройствения закон на вътрешното министерство има точно определени случаи, в които полицейските органи могат да задържат едно лице. Първото сред тях е, ако за дадено лице има данни, че е извършило престъпление. Данни по смисъла на закона могат да бъдат – посочване от свидетели, от очевидци, от жертва. Такива има налице и ако има примерно неподчинение за проверка и преследване. Може да е информация, подадена от други полицаи, или пък такава, подадена от прокуратурата за образувано срещу лицето дело и т.н.

Не може полицай да реши, че само защото не му харесва поведението на даден човек, да смята, че той е извършил престъпление и да го задържи. Втората хипотеза, при която се дава право за арест, е когато дадено лице “след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задължението си по служба”. Тук важното е да има предупреждение, както и полицаят да е сигурен, че после ще може да докаже, че съответното лице съзнателно му е пречело да си изпълни задължението. Полицията има право да задържи и човек, който “показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност”.

Правото за полицейски арест е дадено и когато е невъзможно да се установи самоличността на едно лице. Другите случаи са свързани, ако лицето е обявено за издирване. Посочено е, че арест може да има “в други случаи, определени със закон”. Такъв пример е т. нар. закон за спортното хулиганство. Вън от всички тези случаи обаче полицията няма право да задържи когото и да е.

Освен това трябва да се знае, че всяко задържано от полицията лице има право да обжалва пред съда законността на задържането. В този случай съдът се произнася по жалбата незабавно. Необходимо е да се отбележи и че от момента на задържането си лицето има право на защитник. Понякога това се тълкува много превратно, а законът е изричен в това отношение. Задържаното лице има право не само на защитник. Законът казва, че полицията е длъжна незабавно да уведоми лице, посочено от задържания. Срокът на задържането може да е най-много 24 часа, като, ако лицето се отвежда примерно в арест, полицейският орган трябва да издаде задължително писмена заповед.

Законът е изричен и в още една посока – “полицейските органи са длъжни незабавно да освободят лицето, ако основанието за задържането е отпаднало”.

Що се отнася до проверките на документите за самоличност, то и тук има сравнително строги правила. Сравнително, защото в тях има една разтеглива разпоредба, която дава възможност на полицаите да проверяват в общи линии винаги и всички. Става дума за чл.70, ал.1, в който се определя кога полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице. Така документи могат да се искат само от лице, за което има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред, когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления, на контролен пункт, по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие.

Установяването на самоличността се извършва чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни, разпорежда законът.

Източник: https://www.segabg.com/category-consult/proverka-na-dokumenti-i-zadurzhane-mozhe-samo-tochno-opredeleni-sluchai

Адвокатската тайна

Monday, January 25th, 2021

Темата за опазването и защитата на адвокатската тайна не може да бъде разгледана и обсъдена в рамките на едно кратко изложение. Тази тема е вечна и винаги актуална. За съжаление в наше време тя става и проблемна.

Темата за професионалната тайна ни тласка към размисъл за самото същество на адвокатската професия. Задължението за опазване на адвокатската тайна в голяма степен предопределя и начина на живот на адвоката, защото обгражда с невидими бариери свободата на неговото общуване с хората. Запретът да споделя дори с най-близките си хора тайните на своите доверители и подзащитни обрича адвоката на самотни размисли, дори когато тези тайни поставят пред него нравствени дилеми. Адвокатската тайна очертава „забранена зона“ в социалните контакти, като формира у адвоката специфична дисциплинираност и рефлекс за самоконтрол, достойни за оказаното му доверие. Върху адвокатската тайна в най-голяма степен се гради убеждението на адвоката, че е длъжен да защитава клиента си така, както той самият би се защитавал, ако притежаваше неговите професионални познания и опит.

Иска ми се да си позволя едно малко отклонение.

Тази година се навършват 100 години от смъртта на професор Леонид Евстафиевич Владимиров – адвокат по наказателни дела и един от най-изтъкнатите руски процесуалисти. През 1922 г. председателят на Окръжния съд в София В. Н. Митаков и членът на окръжния съд А. Папанчев превеждат, а Кооперативна печатница „Гутенберг“ издава на български език неговото фундаментално съчинение „Advocatus miles (Защитата в углавния процес). Тази книга става настолна за българските адвокати, защото извежда нравствените и юридическите основания на адвокатската професия и съдържа ценни етични и правни указания за защитата в наказателното производство.

Книгата започва със следните думи:

„Advocatus miles“, казваха средновековните юристи. Адвоката е борец за правото. Той е страж на частните интереси. Има живот държавен, обществен и личен – тоя на отделния човек. Прието е, ако не да се мисли, то да се говори, че последния по своето значение е, като че ли, едно второстепенно явление. Но този разпространен възглед е не само неправилен, но и лицемерен. Личния живот на хората е един атом от държавния и от обществения живот. Само неговото пълно гарантиране от физически злини и от човешкия произвол в всичките му прояви може да даде на обществото една здрава основа. Некогашната традиция на нашата интелигенция предписваше да се гнусим винаги от административния произвол. Но на света има и друг произвол – съдебния, който е толкова по-страшен, че е винаги запазен от критика посредством една непроницаема обвивка – формалната законност. Но законността, която отива против справедливостта и при това в безупречна от гледна точка на буквата на форма, съставлява един още по-тежък гнет, отколкото открития произвол на администрацията. Разясняването на закона често не е нищо друго, освен едно умишлено извратяване на неговия ясен смисъл. Да брани интересите на личността  пред всяка власт, пред следствието и пред съда – тази е мисията на защитника, мисия толкова възвишена, колкото и трудна. По силата на своята разгромяваща мощ държавата няма по-могъща власт от съдебната. Съдията, който осъществява тая власт даже в безупречна законна форма, се явява почти неограничен властелин над личността. Ето защо и живота поставя пред него адвоката – деятеля, който защищава оня, който подпада под меча на правосъдието. Този деятел е постоянно обсипван в държавата, в обществото и в самия съд с нравствени укори даже хулен само за това, че всекъде и винаги се бори против предвзетостта, рутината, едностранчивостта и произвола. Но хулите са лошо доказателство и великия съдия на човешките дела – Историята, която не познава егоистичната тактика на благоденствующите класи, е спирала винаги погледа си с любов върху този воин на правото, борящ се непрестанно в защита на оня, който вече лежи повален на земята и очаква удара на правосъдието, което наказва щедро, но ласките на което са редки и скъпи.“

В Положение 10 авторът разисква адвокатската тайна:

„Процесуалните съвети, които защитника дава на подзащитния за запазване на неговите лични интереси по углавното дело, съставляват ненарушима професионална тайна, която не подлежи нито на репресия от страна на законодателната власт, нито на въздействие от страна на дисциплинарната власт на адвокатското съсловие, нито на разгласяване или обсъждане на ежедневната преса.

Ако съвещанията между защитника и подзащитния не биха представлявали тайна, ненарушима от която и да било страна, правото на защита не би могло да съществува и би се превърнало в жалка карикатура. Ако съвещанията на защитника с подзащитния могат да станат от една страна предмет на преследване от прокурора, а от друга – източник на шантажи, не само за трети лица, но и за самите подзащитни, то дейността на защитника ще стане тъй опасна, че едва ли некой ще се занимава с нея. Тя ще се превърне в примка, всека дума на защитника ще бъде повод за преследване и ще се превръща в престъпление. Както защитника не може да бъде свидетел за направените от подзащитния признания, тъй също и последния не може да бъде свидетел за дадените му от защитника съвети. Едва ли е нужно да се простираме върху това, че необходимата тайна е защитена от закона в много области на живота. Без това запазване на тайната много институти съвсем не биха могли да съществуват, много вярвания в живота биха били даже разрушени. Унищожете тайната на изповедта, защитена от закона, превърнете духовника в доносчик, който е длъжен да съобщава на властта направеното му при изповедта признание и вие ще премахнете самата изповед. Всичко онова, което е казано между защитника и подзащитния през време траянето на углавния процес… не трябва никога да бъде предмет нито на углавно, нито на дисциплинарно преследване, макар да са били открити и писмени доказателства за това, което защитника е съветвал подзащитния си. Неговата кореспонденция с подзащитния представлява професионална тайна.“

Позволих си този по-дълъг цитат, защото той извънредно ярко очертава основанията за съществуването на адвокатската тайна. Без адвокатура няма правосъдие, а адвокатурата е немислима без адвокатската тайна. Лоялността към клиента е първото качество на адвоката. В основата на отношението адвокат-клиент лежи доверието. Абсолютният характер на адвокатската тайна гарантира абсолютното доверие. Няма доверие без сигурност в адвокатската тайна. Клиентът трябва да вярва безусловно, че адвокатът е негов покровител, че всичко, споделено с него, завинаги ще остане тайна – дори след неговата смърт. Затова конфиденциалността не е ограничена във времето. Адвокатът е длъжен да пази адвокатската тайна дори когато престане да бъде адвокат. Адвокатската професия е професия на дискретността.

Някои автори се опитват да направят списък на фактите, които адвокатската тайна обхваща. Смятам това за безпредметно и неправилно. По мое разбиране адвокатската тайна обхваща всичко, което адвокатът е научил за своя клиент от самия него, от други лица или от делото – всички факти за клиента, за други лица, за делото и т.н. Адвокатска тайна е и фактът, че дадено лице се е обърнало към адвоката за помощ, докато не стане публично известно, че адвокатът защитава този клиент. Накратко – задължението за опазване на адвокатската тайна означава забрана на разгласяването на факти, които са станали известни на адвоката в това му качество независимо от времето и начина на узнаването на тези факти. Тези факти могат да бъдат разгласени от адвоката със съгласието на неговия клиент, но дори и това съгласие не е достатъчно, ако адвокатът счита, че фактите увреждат клиента. Дори разкриването на тайната от клиента не освобождава адвоката от нравственото задължение да не потвърждава и да не обсъжда тази информация.

Според европейската традиция адвокатската тайна може да бъде разгласена единствено в дисциплинарно или друго производство срещу самия адвокат, но само дотолкова, доколкото това е необходимо за защитата на самия адвокат, и то при закрити врата. Това изключение е предвидено, доколкото правото на защита на адвоката е също гарантирано. Това обаче е въпрос на тежък морален избор – адвокатът трябва да прецени значимостта на интереса. Защото предателството на интересите на клиента е най-тежкото провинение срещу професията и обществото както по силата на адвокатската етика, така и по силата на културната традиция.

Институтът на адвокатската тайна възниква в древния Рим, когато представителството и правозастъпничеството се превръщат в своеобразна професионална дейност. Адвокатите имат забрана да свидетелстват.

През 18 в. изтъкнатият френски адвокат Ели де Бомон Жан-Батист-Жак отбелязва, че нарушаването на адвокатската тайна „оскърбява не само лицето, което е доверило тайната, но и цялото общество, тъй като лишава от доверие професията, която служи за опора на обществото“.

Традициите на института на адвокатската тайна в Русия се формират под влиянието на френската система. В Русия адвокатската тайна е нормативно закрепена през 1864 г. в Съдебните устави. Съгласно чл. 403 адвокатът „няма право да разгласява тайните на своя доверител не само по време на производството по неговото дело, но и ако бъде отстранен от делото и дори след приключването му“.

През 1833 г. лорд Броухем в известното дело „Гриноу срещу Гаскел“ казва за адвокатската тайна: „Не е трудно да се намери основанието за възникването на това правило. То не се състои (както понякога заявяват) в някаква особена важност, която законът бил придавал на дейността на професионалните юристи, или в гарантиране на тяхната защита… Напротив, то произтича от уважението към интересите на правосъдието, които не могат да се гарантират, към правораздаването, което не може да се осъществи без помощта на хора, обучени в юриспруденцията, а също и към практиката на съдилищата и към тези дела, в които те засягат права и задължения… Ако тази привилегия не съществува, всеки би разчитал само на собствените си правни представи при липса на професионална юридическа помощ, защото човек не би се решил да се консултира с професионалист, или би се решил да разкаже на своя съветник само част от делото“. Все пак обаче в англосаксонското право разбирането за адвокатска тайна е по-ограничено (тайна на съвета, тайна на съдебното дирене – когато съществува процес или реална възможност за процес). Това е дълга тема, но съществено за нас е континенталното разбиране на този дълговечен институт.

Континенталното разбиране на адвокатската тайна е, че тя има абсолютен и безсрочен характер и осигурява доверителността на отношенията между адвоката и неговият клиент.

Необходимостта от защита на адвокатската тайна е препотвърдена в Основните принципи за ролята на юристите, приети от VІІІ конгрес на ООН за превенция на престъпността и отношението към правонарушителите (Хавана, Куба, 27 август – 7 септември 1990 г.) Те предвиждат, че правителствата признават и осигуряват конфиденциалния характер на всички отношения и консултации между юристите и техните клиенти в рамките на техните професионални отношения (т. 22). Основните положения за ролята на адвокатите, приети на VІІІ конгрес на ООН за превенция на престъпността (Ню Йорк, 7 август 1990 г.) в т. 16 предвиждат:

„Правителствата са длъжни да осигурят на адвокатите:

а) възможност да осъществяват професионалните си задължения без заплахи, препятствия… и неуместно вмешателство;

б) възможност за свободно придвижване и консултиране на клиента в своята държава и зад граница;

в) невъзможност да бъдат подложени на наказание или заплаха с обвинение, административни, икономически и др. санкции за действия, осъществявани в съответствие с признатите им професионални задължения, стандарти и етични норми.“

В своята практика Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) застъпва виждането, че защитата на адвокатската тайна е неизбежна последица от правото на клиента на адвоката да не се самоуличава, поради което властите следва да се обосновават, без да прибягват до получаване на доказателства против волята на обвиняемия или изкривявайки неговата реална воля чрез натиск върху него. ЕСПЧ приема, че трябва да бъдат взети всички мерки за запазване на конфиденциалността във взаимоотношенията на адвоката и неговия клиент. Изключения от този принцип се допускат само ако са предвидени от закона.

Защитата на адвокатската тайна е публичноправен принцип. Публичноправният характер на този принцип гарантира не само правото на защита на гражданина, но го предпазва и от незаконна намеса в личния му живот. Опазването на адвокатската тайна е нравствен и юридически дълг на адвоката. В повечето държави изпълнението на този дълг е обвързано с клетва. А защитата на адвокатската тайна е задължение на държавата. Това не е имунитет на адвоката, а имунитет на клиента срещу незаконно разпространяване и незаконно придобиване на сведенията, които той е доверил на своя адвокат. Защитена е всяка комуникация – устна, писмена и телекомуникационна.

Всяка държава е задължена да осигури законови гаранции за защита на адвокатската тайна. В различните държави защитата на адвокатската тайна има различен режим. В континенталната система е недопустимо адвокатът да бъде разпитван за обстоятелствата, които са му станали известни в професионално качество.

Предели на адвокатската тайна не бива да има. Във Франция, Швеция, Литва и др. държави на защита подлежи всяка информация, получена от адвоката при упражняване на професията му. Във Франция (чл. 226-13 от НК), в Литва (чл. 168 от НК) и в Холандия (чл. 272 от НК) разкриването на конфиденциална информация от адвоката се наказва като престъпление. В повечето държави издаването на адвокатска тайна води до лишаване от право да се упражнява професията. Онзи, който е издал тайната на своя клиент, няма нито морално, нито юридическо основание да продължи да бъде адвокат.

Някои държави изрично забраняват негласното сътрудничество на адвоката с органите, които осъществяват оперативно-разследващи функции (например чл. 6 от Закона за адвокатската дейност и адвокатурата на Руската федерация). Тази разпоредба явно произтича от изискването за независимост на адвоката и задължението му за опазване на адвокатската тайна. В този смисъл съдържанието на тази забрана се самоподразбира, но в някои държави очевидно има превантивен смисъл – да ограничи домогванията на властта до адвокатската тайна и евентуалното изнудване на адвоката с властови средства.

За съжаление тероризмът и трансграничната престъпност започват да водят до идеи за компромис с адвокатската тайна. И не само с адвокатската. В правната литература вече могат да се намерят и новаторски съчинения на тема „Абсолютна ли е тайната на изповедта?“ Човек се пита има ли вече нещо свято на този свят. Убедена съм, че нищо не може да оправдае носителите на идеята за „изключения от принципа на адвокатската тайна“. Държавите са длъжни да противодействат на престъпността при зачитане на правото на защита и без да погазват основни юридически, етични и цивилизационни принципи. Противоправното противодействие на престъпността превръща държавата в престъпник. А безнравствеността на закона развращава и властта, и гражданите.

Многобройните дела, по които се е произнасял Съдът по правата на човека в Страсбург, за допускани от държавите посегателства върху конфиденциалността на отношенията между клиент и адвокат са лош сигнал. Доверието на адвокатите в държавата в голяма степен е подкопано. Ние вече предупреждаваме клиентите си, че телефонният разговор може да се подслушва, че в кабинета на следователя или в помещението за адвокатско свиждане със задържания може да са монтирани устройства. Не казваме по телефона и не изпращаме по имейл сведения, които съдържат адвокатска тайна. Не вписваме такива сведения в досиетата си, по някои дела избягваме да водим записки, не отбелязваме нищо конфиденциално в бележниците си. Така не само опазването, но и защитата на адвокатската тайна остава дело на адвоката. Презумпцията за добросъвестност на държавата се разклати. В България вече има случай на подслушване на съдийски кабинет, в който различни съдебни състави провеждат тайни съвещания за постановяване на съдебни актове. Защо тогава да не се подслушват и адвокатски кантори?

Практиката на Съда в Страсбург изобилства с дела, по които адвокати са сезирали Съда за нарушения срещу конфиденциалността. Мога да цитирам малка част от тях: Бонзи срещу Швейцария, 1977; Артико срещу Италия, 1980; Кемпъбл срещу Обединеното кралство, 1982; ЯКоп срещу Швейцария, 1998 – защита на телефонните разговори; Нимитц срещу Германия (решение от 16.12.1992 г., № 13710/88); Тамосиус срещу Обединеното кралство, 2002 – защита на конфиденциални документи при претърсване; Бренан срещу Обединеното кралство, 2002; Ланц срещу Австрия, 2002; Андре и др. срещу Франция (решение от 24.07.2008 г., № 18603/03);; Ремен и Шмит срещу Люксембург (решение от 25.02.2003 г., № 51 772/99); Петри Салинен и др. срещу Финландия (решение от 27.09.2005 г., № 50882/99); Кастравет срещу Молдова (решение от 13.03.2007 г., № 23393/05) – стъклена преграда при адвокатски свиждания; Истратии и др. срещу Молдова, 2007; Наускас срещу Литва, 2005 – конфиденциалност на кореспонденцията; Смирнов срещу Руската федерация (решение от 7.06.2007 г., № 71362/01); Визер и дружество „Бикос Бетайлигунг ГмбХ против Австрия (решение от 16.10.2007 г., № 74336/01) – изземване на електронни данни; Моисеев срещу Руската федерация (решение от 9.10.2008 г., № 62963/00) – жалбоподателят не получава обвинителния акт, който се пази в специален сейф, където се пазят и всички бележки, направени съвместно от адвоката и подсъдимия; Смирнов против Руската Федерация (решение от 7.06.2007 г., № 71362/01) – претърсване на жилище на адвокат; Алексанян срещу Руската федерация (решение от 22.12.2008 г. № 46468/06) – претърсване на жилище на адвокат; Колесниченко срещу Руската федерация (решение от 9.04.2009) – претърсване на жилище на адвокат.

През 2015 г. Центърът за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ издаде книгата „Правата и задълженията на адвоката в практиката на ЕСПЧ“, в която публикува осъдителното решение по делото Илия Стефанов срещу България, посветено на претърсването на адвокатска кантора. Считам, че ще бъде извънредно полезно, ако Центърът за обучение на адвокати „Кръстю Цончев“ продължи да публикува практика на ЕСПЧ, свързана с опазването и защитата на адвокатската тайна.

Иска ми се да вярвам, че адвокатската общност в световен мащаб никога няма да се подаде на натиск от страна на държавни и наднационални органи за ограничаване на адвокатската тайна под претекст за защита на по-значими интереси. Защото това означава да се отнеме сърцевината на адвокатската професия и да се обезсмисли адвокатската деятелност, а върховенството на правото да се превърне в илюзия.

Изкушена съм да завърша с един вдъхновяващ цитат от предговора към книгата „Аdvocatus miles“, с която започнах това изложение: „Там, гдето адвокатурата е преследвана и ограничавана, там не може да има едно истинско и независимо правосъдие. Премахнете адвокатурата и вие ще угасите светилника, който осветлява съдебната зала и съдийската съвест. И на местото на правосъдието ще се възцарят неправдите, произвола, корупцията и злоупотребленията, които отравят атмосферата и разклащат издъно обществените устои. Всяко посегателство върху адвокатурата е един атентат срещу правосъдието, атентат, срещу който възстават правовото чувство, човешката съвест и неуспокоените още в недрата на тъмните средни векове сенки на милиони невинни човешки същества – жертва на инквизиционното правосъдие. Адвокатурата е страж на частните и публичните права и интереси в тяхната законна борба против попълзновенията и насилието на всеки узурпатор, колкото и високо да стои той, каквато и да е неговата власт. В същото време тя е един постоянен и мощен фактор в стремлението на обществото към повече свобода, права, справедливост и човещина.“

*Статията е изказване адвокат Даниела Доковска на Конференция в чест на 25-годишнината от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи „Адвокатурата и правата на човека“, проведена в Пловдив през октомври 2017 г., препечатваме я от sadebnopravo.bg

Какви са ограниченията за свободно движение на гражданите по време на извънредно положение?

Thursday, April 16th, 2020

Изправени сме пред нова ситуация и извънредни мерки ограничено движение на
гражданите, както на територията на Република България, така и в световен мащаб и
хората са призовани да останат у дома. В България е ограничено предвижването между областните
градове, излизането извън страната, въздушният транспорт, както и свободните разходки.
За повечето граждани ситуацията остава неясна и провокира множество въпросителни,
относно какво е позволено и какво – не, какви са техните задължения и съответните
санкции при неспазването им.

Затова ще опитаме да обобщим и дадем яснота на забраните във връзка с правото
ни да се предвижваме свободно.

Пътуване между областни градове в страната
Според заповедта, издадена от министъра на здравеопазването, гражданите могат да
пътуват единствено по неотложна необходимост и следва да представят декларация по
образец. На входовете и изходите на всички областни градове в България има
полицейски КПП-та, които контролират забраната за междуградски пътувания без
наложителна причина. Пътуващите трябва да разполагат с достатъчно декларации,
защото те ще бъдат събирани от полицаите на всеки пункт.
Към момента се допуска пътуване:

● По работа – хората, които работят в друг град се нуждаят и от служебна бележка
или друг официален документ, издаден от работодателя си;
● За установяване на нов адрес или завръщане на стар такъв;
● По медицински причини;
● По необходимост да се помогне на близък, който има здравословни проблеми.

Пътуване в чужбина
Министерството на външните работи публикува актуална информация за мерки и
ограничения за придвижване на пътници към Европа и по света. Всяко пътуване, което не
неотложно, е забранено. Прибирането в странат на българите, живеещи в чужбина, се
организира от посолствата към съответните държави.

Гражданите, пристигащи от държави с висок риск на разпространение на COVID-19,
следва да изкарат 14-дневна карантина. Списъкът с държави се актуализира от МВнР.

Посещението на паркове и градинки
Със заповед на Министъра на здравеопазването на 21 март беше забранен достъпа до
паркове, спортни площадки и градинки от страна на граждани, за да се избегне
събирането на много хора на едно място. Първоначално забраната не важеше за хората,
които разхождат домашните си любимци, но впоследствие и за тях парковете станаха
забранена територия. Достъпът до Витоша и Стара планина също беше забранен за
гражданите. Глобата за нарушаване на забраните е от 300 до 1000 лв., а при повторно
нарушение от 1000 до 2000 лв.

Към момента се обсъжда ревизиране на мерките и се очаква забраната за посещения на
паркове и градинки да отпадне.

Свободно движение извън изрично забраненото
Към момента свободното движение извън всичко, което е изрично забранено, е
позволено. Допустимо е разхождането по градските и извънградски площи, които не
попадат в рамките на паркове или спортни площадки. Практикуването на спорт на открито
също не е забранено като се допуска бягане и колоездене по улици и тротоари в града,
както и навсякъде извън града.